Тази вечер в Руен площадът се напълни с хиляди, извикани да „подкрепят стабилността и редовното управление“. На пръв поглед – митинг в името на спокойствие, предвидимост и сигурност.
Но за много хора това събитие звучеше като пародия на демокрацията, а не празник на нея.
Докато ораторите говореха за единство, развитие и „работещо правителство“, в обществото клокочи друг въпрос:
Стабилност за кого?
И на чия цена?
Пред микрофоните се редуваха млади хора, кметове, партийни представители. Всички повтаряха едно и също – държавата била стабилна само ако управлява точно тази власт. И ако не е тя – всичко било „шум, гняв и без посока“.
Звучи ли това като плурализъм?
Или като предупреждение, че бъдещето ни трябва да минава само през една единствена политическа врата?
Обещания, лозунги и аплодисменти…
но къде свършват думите и започва реалността?
Кметове изреждаха проекти и планове, говореха за милиони от Плана за възстановяване. Партийни лидери бяха обявени за двигатели на промяната.
Но дали това е обективен успех, или пиар-спектакъл пред публика, пренебрегваща въпроса: „Кой печели всъщност?“
Когато една партия представя управлението като единствен спасителен път, това вече не е просто политическа реч. Това е сигнал.
И този сигнал тревожи.
България заслужава бъдеще — но чие бъдеще ни описаха в Руен?
„Стабилност“, „ред“, „сигурност“ – красиви думи. Но ако зад тях стои само една политическа воля, тогава спокойствието може да се превърне в тишина.
А тишината — в подчинение.
Дали този митинг беше зов за единство,
или репетиция за еднопосочна държава?
Това ли ни чака?
България, в която управляващите говорят за народа,
а народът слуша… без право да пита?
