Силно емоционална реакция предизвика поредният тежък пътен инцидент, при който 9-годишно дете загина, след като турски ТИР помете лек автомобил в Прохода на Републиката малко след полунощ на 26 януари. Сред първите, които реагираха публично, беше Николай Попов – бащата на Сияна, загинала през 2025 г., който оттогава се превърна в един от най-разпознаваемите гласове срещу войната по българските пътища.
В публикация във Фейсбук Попов признава, че отново е посегнал към цигарата – навик, който е започнал след смъртта на дъщеря си и по-късно е успял да прекъсне. Поводът този път е новината за още едно дете, отнето от тежкотоварен камион. По думите му начинът, по който трагедиите се съобщават публично, е лишен от всякаква човечност – „равен тон, сякаш се обявява цена в магазина“, а зад сухите факти стоят съсипани семейства.
Попов е категоричен, че срещу тежките камиони няма реална защита – нито за децата, нито за възрастните. Той описва сблъсъка с ТИР като „стоманена преса“, срещу която човешкият живот е беззащитен. Според него проблемът не е само в шофьорите, а в цялостното бездействие на държавата и липсата на ефективен контрол, особено спрямо чуждестранни водачи.
В публикацията си той отправя остри обвинения както към управляващите, така и към опозицията, които, по думите му, са съсредоточени единствено върху властови позиции и съдебни назначения, но не и върху спасяването на човешки животи. „Имената нямат значение – важна е системата“, подчертава Попов, убеден, че докато политиката държи правосъдието, трагедиите ще продължават.
Той разказва още, че вместо подкрепа е бил подложен на атаки, етикетиран последователно като представител на различни политически лагери, а дори и като агент на Държавна сигурност. Въпреки това твърди, че нито една партия официално не е застанала зад каузата му. Според него страната се управлява от хора, които са далеч от болката на почернените семейства, докато собствените им деца са в безопасност извън България.
В края на обръщението си Николай Попов формулира единственото си желание – никой родител повече да не бъде поставян на неговото място. Апелът му звучи не просто като лична изповед, а като тежко обвинение към общество и държава, които продължават да приемат смъртта на пътя като нещо „нормално“.
