Певицата Йоана Захариева, позната на публиката като Йоко Захариев, посвети емоционално стихотворение на своя близък приятел Тодор Славков, който наскоро сложи край на живота си. Произведението, озаглавено „Прощална вахта“, беше публикувано в социалните мрежи дни след трагичната вест.
Поетичната изповед разкрива дълбоката връзка между двамата. Захариев споделя още два прощални коментара към внука на Тодор Живков, когото нарича „фар в мъглата“ и „висока, силна, иронична сянка“.
Стихотворението идва на фона на шокиращото съвпадение – Славков отне живота си точно на датата, на която почина и майка му, Людмила Живкова, преди 44 години.
Йоко и Тодор Славков се познаваха лично и дори участваха заедно в телевизионното предаване „Черешката на тортата“. С думите си Захариев отдаде последна почит на бохема и сподели тъгата си със стотици свои последователи и почитатели на Тодор.
“Прощална вахта”
За Тодор
Тази нощ
не спах.
Не защото имаше буря,
а защото
някой като теб
си тръгна тихо
през бездните на междувселенските полета.
В стаята
миришеше на спомен,
на онази миризма след купон —
когато всичко е живяло,
но вече си тръгва.
Морето мълчи.
Твоята къща не свети,
а сърцето ти е фар
за кораб, който вече не се връща.
Тази нощ,
без да знам,
аз бях на прощална вахта.
С душа, която
вдига котва.
С очи, вперени в тъмното,
сякаш там, сред безкрая,
ще зърна още веднъж
твойта сянка –
висока, силна, иронична,
с леко наклонена глава
и онази усмивка,
която скрива повече,
отколкото разкрива,
защото сетивата ми
помнеха, че сме вилняли така
с ръце по масата
и очи пълни с щуротия и смях.
Не те извиках.
Но те видях.
като фар в мъглата
за един последен курс.
На ръба между спомена
и вятъра.
Като в онзи миг,
когато се изпращаме —
дори когато никой
не казва сбогом.
Тази нощ…
бе светла,
с онази невидима светлина,
в която душите
познават пътя си
И се прибират
във вечния благодат.
Спи и почивай
във вечния покой —
там, където вятърът не ранява,
а само носи ехото на онова,
което не успя да довършиш.
Нека морето ти бъде завивка,
а звездите — нощни стражи
над спомените.
Тялото вече не тежи.
Само душата лети —
свободна, изчистена от земни страхове,
по-лека от въздишка.
Спи,
без тревога,
без вина,
без дълг.
Всичко, което беше тук,
ще остане —
в тишината след прибоя,
в пясъка под нозете,
в тънката пътека между
някога
и сега.
Аз ще се усмихвам на вятъра,
когато ми носи спомена за теб.
И ще знам,
че някъде, в друг бряг на вечността,
си вече у дома.
