Понеже в социалните мрежи често се срещат лозунги като „Аз съм достоен“ или „Аз избирам щастието“, обещанието, че повторението на позитивни утвърждения ще подобри настроението и здравето, остава широко разпространено. Новинарски анализ на наличните проучвания обаче показва, че ползата не е универсална и че практиката носи потенциални рискове за част от хората, съобщава town.bg, а темата продължава да присъства в важни новини и дискусии на таун.бг и други платформи.
Теорията за самоутвърждаването, формулирана от психолога Клод Стийл в края на 1980-те, предполага, че хората имат нужда да изграждат стабилен личен наратив, който потвърждава тяхната адекватност и достойнство. Болезнени преживявания като лоши оценки, служебни грешки или раздяла могат да подкопаят този наратив и да доведат до засилена самокритика, тревожност и депресивни реакции. Поддръжниците на позитивните утвърждения твърдят, че повтарянето на положителни мисли може да защити самоувереността и да намали негативните емоции.
Систематичен преглед от 2025 г., обхващащ резултатите от 67 проучвания, установява, че подобни утвърждения могат да имат значимо въздействие върху начина, по който участниците възприемат себе си и как се свързват с другите, но общият ефект е малък. Част от изследванията показват полза в конкретни контексти: например, жени, преминаващи химиотерапия за рак на гърдата, които са слушали музика заедно със записи на позитивни утвърждения, са съобщили за по-малко депресивни и сънливи състояния в сравнение с тези, които слушат само музика. Друго проучване от 2025 г. отчита подобрение на самочувствието при възрастни със симптоми на депресия, които писмено са формулирали лични утвърждения два пъти дневно в продължение на 15 дни.
В същото време резултатите не са еднозначни. Класическо изследване от 2009 г. показа подобрение в настроението след повторения на положителни фрази само при участници с вече високо самочувствие; при хора с ниска самооценка ефектът беше обратен и настроението се влоши. Последващи изследвания не потвърждават постоянно тези резултати, което налага допълнителни изследвания, за да се уточни кой и при какви условия би извлякъл полза.
Специалисти предупреждават и за няколко конкретни недостатъка. Един от тях е феноменът, наричан токсична позитивност, при който натискът да се поддържа позитивна нагласа води до потискане или отричане на реални и трудни емоции. Това може да попречи на хората да потърсят помощ или да признаят нуждата от подкрепа в критични моменти. Друг риск е свързан с „преследване на допамин“ — краткотрайното усещане за награда от повтарянето на утвърждения може да създаде цикъл на търсене на бързи емоционални подбуди без устойчива промяна в поведението или условията, които причиняват стрес. Трети риск е омаловажаването на реални опасности: в ситуации на риск, например при насилствена връзка, позитивният вътрешен диалог може да заслепи за реалната нужда от действие или напускане на опасна среда.
Резултатите от прегледите и отделните изследвания насочват към по-нюансиран подход: не всяко позитивно твърдение е еднакво полезно за всеки човек и повтарянето им не замества практически мерки и професионална помощ. Изследователите и психолозите предлагат алтернативи и допълнения към обичайните утвърждения — например развиване на самосъстрадание и дистанциране от автоматичните мисли. Простият акт да си кажете „това е трудно“ или „всеки би се чувствал така“ може да бъде по-полезен за регулиране на емоциите и поддържане на устойчивостта, отколкото оптимистични лозунги, които не отразяват реалното преживяване.
Друг метод, подкрепен от изследвания, е говоренето със себе си в трето лице — формули като „Мади е разстроена, но е преборила по-сложни ситуации“ създават дистанция между личността и емоциите и помагат на човек да разгледа проблема по-обективно. Такива стратегии насърчават процес на наблюдение и любопитство към собствените мисли, вместо автоматична реакция или отрицание.
В заключение, данните показват, че позитивните утвърждения имат ограничен, контекстуален ефект и носят потенциални рискове за определени групи хора. Ключът остава гъвкавостта в мисловните практики: полезността на дадена мисъл трябва периодично да се преценява с въпроса „полезна ли е тази мисъл за ситуацията?“ и при нужда да се комбинира със състрадание, реалистична оценка и, ако е необходимо, професионална подкрепа. Така по-обмисленият подход към самопомощта може да се превърне в действителна помощ, а не в пореден краткотраен лозунг в рубриката новини.
Абонирайте се за нас в Google News.
