Докато столичани страдат от временния блокаж на градския транспорт, за хиляди хора с увреждания това е ежедневие – години наред.
Протестът на шофьорите на градския транспорт парализира София, оставяйки хиляди без възможност да се придвижват. Но за хора като Марияна Харизанова – това не е изключение. Това е реалността. Всеки ден.
Харизанова, която се придвижва с инвалидна количка, разказва за кошмара, който се нарича „обществен транспорт в столицата“. Споделя, че за нея всеки изминат маршрут е риск, изпълнен с препятствия, опасности и унижения. „Понякога три часа не стигат от Люлин до НДК“, разказва тя. Иронично, дори метрото – считано за най-достъпната форма на транспорт – е изпитание: високи прагове, пропасти между перона и влака, риск от падане и повреда на количката.
„Стрес – това за мен е градският транспорт на европейска София“, пише тя в гневна публикация, която бързо набира популярност. Разказът ѝ е само едно лице от стотици хиляди в цялата страна, които остават „невидими“ – буквално и преносно – за системата.
Харизанова изразява негодуванието си и към исканията за по-високи заплати на шофьорите: „Не, докато съм принудена да правя таран на тролеи, за да спрат до тротоара. Не, докато автобуси ме подминават в дъжда, защото съм сама и трябва да ми се спусне рампа.“
Случаят повдига въпроса: Кой има право да се вози в градския транспорт на София? И дали „европейска столица“ изобщо означава достъпност за всички?
Докато протестите временно напомнят на обществото колко е трудно без транспорт, хора като Марияна живеят в този ад всеки ден. Без възможност за избор. Без глас. Без рампа.
