Популярната култура и социалните мрежи често поддържат представата за „единствената сродна душа“, но според експерти тази идея е по-скоро мит, отколкото психологическа константа. Д-р Мадлин Мейсън Роантри, консултиращ психолог, и клиничният психолог д-р Сали Остин аргументират, че хората са способни да изграждат няколко дълбоки романтични връзки през живота си, като всяка от тях може да бъде „голяма“ за конкретен период от личното развитие.
Роантри посочва, че културните наративи — от класически романи до съвременни сериали — оформят очакванията ни за любовта като абсолютна и всепоглъщаща. Тези истории повдигат стандарти за интензивност и постоянство, които много хора прилагат към собствените си взаимоотношения. Но липсват научни или психологически доказателства, че способността ни да обичаме е ограничена до един-единствен човек, посочва психологът.
По думите ѝ, връзките, които остават най-силно в паметта, обикновено са свързани с формиращи периоди от живота, изпълнени с интензивност, загуба или незавършеност. „Ние не помним просто човека, а помним кои сме били тогава и каква роля е играла тази връзка“, обяснява д-р Роантри. Тъкмо това психологическо оцветяване прави преживяното непропорционално значимо и създава впечатление за единствена, определяща любов.
Очакванията, възпитани от такива митове, могат да затруднят срещите и формирането на нови взаимоотношения. Влизането в среща с надеждата да бъдеш пометен от „истинската любов“ често води до разочарование, когато реалността е по-скромна и разговорите са повърхностни. Този тип мислене може да предизвика усещане за дефицит, при което всеки кандидат за партньор се възприема като компромис в сравнение с идеализирана предишна връзка. С течение на времето спомените за приключилите отношения се разкрасяват и новите партньори започват да се мерят спрямо нереалистичен стандарт.
Д-р Сали Остин обръща внимание на фактора възраст и на промяната в приоритетите през различните етапи на живота. „Партньорът, от когото съм имал нужда на 25, не е трябвало да разбира от отглеждане на деца или мислене за пенсия; на 60 години вече ме интересуват други неща“, казва тя. С напредване на възрастта партньорските очаквания включват повече социални и семейни връзки — отношение към родители, колеги и деца — което променя критериите за съвместимост.
Оттук следва и практическата последица: възможно е да имаме една или повече „големи любови“, като всяка от тях е най-подходяща за конкретния ни житейски момент. Връзката, която е била най-страстна в младежките години, може да не отговаря на нуждите в средна възраст, когато приоритетите се пренасочват към стабилност, партньорство в отговорностите и съвместно планиране на бъдещето.
Експертите обобщават, че способността да изпитваме значима любов повече от веднъж е реална, но формата ѝ се променя. Идеята за една-единствена определяща любов устойчиво се поддържа от културата, защото предлага емоционално удовлетворение и ясна романтична нарация, но на практика може да блокира възможността хората да приемат и оценят новите взаимоотношения, които отговарят на техните нужди в настоящия момент.
Тази интерпретация има и медиен аспект — темата за любовта и митовете около нея продължава да бъде сред важните новини в обществения дискурс. За читателите, които следят психологическите обяснения и социалните влияния, темата остава актуална и заслужава внимание в контекста на личното развитие и социалните очаквания. За повече анализ и репортажи на тази тема съобщава town.bg, а също така материалите се следят и в различни рубрики на таун.бг.
В заключение, според д-р Мадлин Мейсън Роантри и д-р Сали Остин, полезно е да се разгърнат възможностите за любов през живота, вместо да се ограничават до една идеализирана представа. Приемането, че „голямата любов“ може да се появи в различни форми и в различни периоди, дава възможност за по-реалистични очаквания и за по-здравословни отношения.
Абонирайте се за нас в Google News.
